Назад

     
     

Червената царевица (китайска)

Народност : Приказка на народа яо

Превел : от руски език - Маргарита Дюлгерова

Преразказал : -

Източник : http://lukoshko.net/east/east1.shtml - от сайта "Лукошко сказок"

Де се е чуло и видяло - червена царевица?!

Не са ли ви разказвали приказки на народа яо?
Не сте чували за този народ?
Добре, ще ви разкажа:

В южната част на Китай - в Чжуанския автономен район Гуанси - в Лочен живеят и 3381 души яо - те биха могли всичките да се съберат в едно мъничко градче. Може да са малко на брой, но приказките им са чудесни!

Това се случило много, много отдавна - още когато пра-пра-дядо ми бил малко момченце. В селце, сгушено сред планината Шаньцзяо, живеели майка и син. Синът се казвал Ланьшен и бил красив и снажен.

А майката? Стара била тя вече. Е, не можеш да върнеш времето, нали? Но още по-лоша от старостта била слепотата. От десет години майката не виждала - затова синът трябвало да работи за двама. Събирал ядливи корени и съчки от гората, продавал ги в близкото градче, за да може да купи шепичка ориз - та да залъжат глада си.

Веднъж Ланьшен успял да продаде две огромни камари със съчки и купил две шепички ориз. Зарадвал се. Мислел си - "Ще похапнем с мама довечера, а и за сутринта ще остане."
Тръгнал към къщи, но не стигнал и до средата на пътя. Срещнал много стара жена, която плачела.
- Бабо, какво ти се е случило?
- Ох, внуче, паднах, ударих си крака в един камък.
Откъснало момчето парче от ризата си, превързало крака на бабичката. Опитала се тя да се надигне, извикала и пак паднала. Явно, много я боляло.
- Е ще се наложи да те пренеса на гръб. Къде живееш?
- На върха на ей тая планина. - посочила старицата на изток.

Домът на Ланьшен се намирал на запад - точно в противоположната посока, но той нищо не казал. Метнал я на гръб и я понесъл. Дълго вървял. Спускал се в усойни долини, прекосявал буйни реки, вървял по стръмни планински пътеки. Пот се стичала от челото му.

Най-сетне стигнал до бедната й къщурка - на самия връх на планината. Старицата живеела сама - нямала си нийде никого. Съжалил я Ланьшен, дал й двете шепички ориз, които носел. Благодарила му тя, казала му да почака - подарък искала да му даде. Но докато се обърне - той вече си бил отишъл. Вървял и си мислел: "Беднякът дарява от чисто сърце, само дето нищо си няма...Освен сърцето си, няма какво друго да дари." Затова и не дочакал дара на старицата.

Вървяло момчето по планинските пътеки. Слънцето жестоко припичало. Сгорещило се, ожадняло. Вслушало се - наблизо ручей ромоли. Водата му - прозрачна, подскача по камъчетата, прохлада дарява. Навело се водица да си гребне и що да види! Право в ръцете му доплувал царевичен кочан. Извадило го и се зачудило - къде расте такава царевица - нито е бяла, нито жълта, а алено червена - като залязващо слънце. Всяко зърно - колкото орех! И сладко като мед! Не се стърпяло - гризнало си. Само три зрънца изяло и се наситило! А цял ден не било хапвало нищо!

- Провървя ми. - помислил си Ланьшен - Ще занеса кочана в къщи. Ще имаме храна за цяла седмица. Но...този кочан не е мой. За всяко зрънце някой се е трудил, много пот е пролял докато отгледа такава прекрасна реколта. - Засрамил се момъкът. - Трябва да върна кочана на стопанина му. - Замислил се, къде да го търси? Водата идва отгоре...Няма как - трябвало пак да се катери...
Вървял, вървял, видял жена, която плевяла.
- Сестро, твой ли е този кочан?
- Къде ти! На нивата ми само бяла царевица расте. За червена - никога не бях чувала.
Продължил Ланьшен. Ручеят тича надолу, момъкът се катери нагоре - все по-високо и по-високо в планината.
Стигнал до царевична нива. Видял стопанина, който берял царевицата си. Слагал кочаните в плетена кошница.
- Братко, погледни, твой ли е този кочан?
- Не. Моята е жълта. Червена не съм виждал до ден днешен. В нашия край не расте такава царевица.

Продължил момъкът към върха на планината - а той бил все тъй далече, далече. ..Но какво да стори? Трябвало да се изкачи до там.
И къде го довел ручеят? Досетихте ли се?
До къщичката на бабичката. Да! Същата, която той пренесъл на гръб.
- Кажи, бабо, твой ли е този кочан?
- Мой.
- Ето, вземи си го. Само, моля те, не се сърди - прегладнях, изядох три зрънца от него.
- Добре. - рекла старицата. - Аз ти пратих този кочан - подарък е за тебе. Почини си сега, погостувай ми.
Много бил уморен Ланьшен. Съгласил се. Сварила бабичката ориза, който й бил оставил момъкът. Похапнали. Легнали да спят.
Съмнало. Едва слънцето се показало иззад планините и старицата събудила Ланьшен. Рекла му:
- Помогни ми да засадим царевицата.
Развъртял се момъкът, размахал мотиката - пръстта се разхвърчала край него. Скоро цялата нива била разкопана. Но старицата посадила само едно зърно по средата.

Учудил се Ланьшен, но не успял да попита - земята под нозете му се размърдала, показало се зелено стъбълце, което растяло толкова бързо, че просто пред очите му се разлистило. До пладне цъфнало и завързало. По заник слънце - кочаните узрели.
Чула се песен на криле. Спуснал се прекрасен феникс, грабнал аления кочан и го отнесъл. Огорчил се момъкът, едва не заплакал от яд. А бабичката го утешавала:
- Не тъгувай, внуче, утре пак ще посадим.
На сутринта пак хвърлили в пръстта царевично зърно. Още по-високо се издигнало стъбълцето, още по едър кочан узрял. Ланьшен вече протегнал ръка да го откъсне. Но от небето като камък паднал фениксът и го отнесъл.
Момъкът заплашил птицата - размахал юмрук след нея.
- Не се сърди. - усмихнала се старицата - Фениксът е вълшебна птица. Може и да се ядосваш напразно... Кой знае, дали всичко не е за твое добро...
- Не, вече няма да му дам нито един кочан. - заканил се Ланьшен.

И на третия ден се случило същото. Само че момъкът бил готов - здраво се вкопчил в стъблото - с две ръце. Фениксът дърпа нагоре, Ланьшен - надолу. Дръпнал силно фениксът, изтръгнал царевичното стебло заедно с корена и се извисил в небесата - високо над облаците.

Носи фениксът стеблото, а на него - Ланьшен виси. Погледнал надолу - оле-ле, колко е високо!
А от земята старицата му маха с ръка.
- Сбогом, внуче! Посади у вас царевицата, тя ще ти донесе щастие!

Лети фениксът, в ушите на Ланьшен вятърът свисти.
Изплашил се момъкът, затворил очи, помислил си: " И на край света да ме отнесеш - няма да ти дам кочана!"
Изведнъж усетил - фениксът се спуска. Отворил очи - пред него - родната му къща. Поставил го фениксът пред прага, помахал му със златно крило и отлетял.

Младежът прегърнал скъпоценния си товар и влязъл в дома си. Весело пламтял огънят в огнището. Край него майка му седяла и плетяла кошница. Редом - непозната девойка бродирала с ярки цветове копринен пояс.
Вдигнала глава майка му. Чудо на чудесата! Очите й ясни - светят радостно. Прогледнала е!
Прегърна ли се.
- Сине! В нашия дом три радости донесе фениксът. Излязох на прага - чувам - крила шумолят. Нещо падна в нозете ми. Вдигнах го, опипах го - царевичен кочан. Изядох зрънце от него и мигом видях слънцето и златния феникс.
Вчера той пак долетя. Пусна още един царевичен кочан - докосна ли земята, превърна се на прекрасна девойка. Ето я - моята вярна помощница.
Майката хванала красавицата за ръка и я повела към Ланьшен. Девойката срамежливо погледнала младежа, заруменили се бузите й.
Любувал се на красотата й Ланьшен. Очи не можел да откъсне от нея.
- А третата радост?
- Сине, ти си ми най-голямата радост! Нали жив и здрав се завърна! Защо ми е света да виждам, ако не си до мен?

От този ден насетне заживели щастливо. Ланьшен се оженил за девойката и вече щял да си я гледа колкото си ще...А майката не можела да им се нарадва.

Тримата разорали полето зад своя дом. Всеки засял по едно алено царевично зърно. Каква реколта събрали - не можете да си представите!

Останалите зърна раздали на бедняците, на съселяните си. Цялото село се грижело за алената царевица. Такъв урожай събрали - чудо невиждано!
Господарят на тази местност чул за чудото, разсърдил се: "Как са посмели селяните без негово разрешение да сеят!" Решил да ги накаже - да вземе от тях нечувано голям данък. Изпратил в селото войските и чиновниците си. Но селяните отказали да му платят повече от обичайното. Чиновниците заповядали на войниците да изтръгнат и изгорят царевичните стръкове. Да унищожат нивите, цялата реколта.
Но вълшебните стебла се изпънали като лъкове, като прашки изстреляли червените зрънца, обсипали неканените гости. Летят зърната - без малко очите им да избият. Затворят ли очи - зърната носовете им разкървавяват. Комбали на челата им правят. Удрят кокалчетата на пръстите им. Барабанят по гърдите им. Цял ден се сражавали, а вечерта посрамени отстъпили. И мигом всяко зърно се върнало на мястото си в кочана. Стои царевицата, аленее, листата й шумолят, сякаш се надсмиват над войската и чиновниците, които си тръгнали с празни ръце.
Селяните заживели в мир и благоденствие. А най-щастлив бил младият Ланьшен с красивата си жена и приветлива майка. Но не му давала мира мисълта, че не е благодарил на старицата. Кой знае, дали кракът й е оздравял...Дали не трябва да й помогне, да се погрижи за нея, бедната й къщурка да ремонтира.
Понесъл Ланьшен цял чувал дарове и вкусни гозби, отправил се към планината - да навести бабичката. Дълго вървял. Минал край ручея, където намерил червения кочан. Прекосил усойната долина и високото поле, където растяла бялата царевица. Стигнал и до нивата с жълтата. Ето го най-сетне върхът на планината, дето живеела старицата. Погледнал Ланьшен - нито къщичка, нито плетена ограда...
Пусто. Тихо. Сякаш човешки крак не бил стъпвал никога тук. Вятърът люлее столетните дървета, птиците звънко пеят. Изпод корените ручей блика, търкаля камъчетата на дъното. Ланьшен умил лицето си с бистрата вода. Послушал песента на птиците, дал им трошици от гозбите, които носел за бабичката. Разбрал, че червената царевица му е подарила добра вълшебница.

За червената царевица научих от руския сайт "Лукошко сказок": http://lukoshko.net/east/east1.shtm
Името на този сайт в превод на български означава: "Кошничка с приказки".

Превод от руски - Маргарита Дюлгерова