Назад

     
     

Седемте братя (алтайска)

Народност : алтайска приказка

Превел : Маргарита Дюлгерова

Преразказал : Павел Кучияк

Източник : ГАРФ, Анна и Павел Кучияк. Танзаган - отец алтайцев. Алтайские сказки. Москва : Художественная литература, 1978



По времето, когато на Алтай още не е имало хора само седмина братя се скитали из планината и се прехранвали с лов и риболов. Те били силни като седем рунтави мечока, здрави като седем медностволи дъба, дружни като седем сиви вълка. Нямало на земята кон, който да издържи тежестта дори на най-малкия от тях.

Ето ги - самурените им калпаци докосват небето. Медните им тояги с облаците разговарят, седем богатира за ръце да се хванат, пак няма да обгърнат и най-тънката им тояга. Когато братята по земята вървят - бързокрилата птица не може да ги догони. Ако из планината крачат - бързоногата сърна няма да им избяга.
Седят братята край огъня - разговарят.

- Сняг посипа косите на шестима ни. - Рече най-старият. - Остаряхме.

- Заскрежени са мустаците ни. - Допълва вторият. - А все тъй самотни се скитаме...

- Да задомим поне най-малкия си брат. Млад е още. Косата му като гарваново крило се чернее. - почуква с лулата си третият брат.

- Красавец над красавците е той. - Засмива се четвъртият, та чак планината заехтява.

- Но зад седем планини, по бреговете на седем реки, в седемте гори край нас жив човек не се вижда. - Оглежда се петият.

- Къде ще намерим жена за любимия си брат? - натъжава се шестият.

- Там, край кошарите на Улькер-каан, живее светлоликата Алтън-Солону. - поглежда към небето най-малкият. С нея бих искал дом да свия, огнище да запаля.

Още рекъл-неизрекъл, а братята му - за път готови.
Ето - изкачват се по мраморната планина, издигат се до сините върхове, катерят се по черната планина. Далече в ниското плуват облаците. Звездите гордо се разхождат съвсем наблизо - старите в златни доспехи, младите - в бронзови. Аха, да закрачат до тях и братята, но най-старият внезапно се спира.

- Няма да даде Улькер-каан дъщеря си. Та ние сме обикновени хора. Дори дедите и прадедите си не знаем...

- С род и богатства ние не можем да се похвалим. - Допълва вторият.

- Но затова пък сме здрави като дъбове.

- И силни като мечки.

- Дружни като сиви вълци. - приготвя колчана със стрелите си петият.

- В песни и приказки за подвизите ни ще разказват. - Гали струните на звучния си топшур шестият брат.

- Да вървим! - поема смело напред най-малкият.

Почукват с тоягите си братята, вървят по дъното на небето.
Небесните коне, завързани на златния коневръз пред входа на златната шатра на Улькер-каан, подушват хората и тревожно цвилят. Вият от страх свирепите кучета, завързани със златни вериги.
А в шатрата - пълно с гости - не можеш ги преброи. От всичките седем небеса, от цялата земя са се събрали на велик пир богове, чудовища и герои.
Учтиво се покланят братята, ала никой не отговаря на дълбокия им поклон.

Седемглавият човекоядец Дьелбеген се смее със седемте си гърла:

- А-ха-ха-ха! Угощението пристига на собствените си крака!

Великанът Кобон-очун пухти с лулата си и през облака дим презрително разглежда седмината.
Темир-Мизе богатир - синът на небесния цар Тенери-каан, дори не се обръща, не ги поглежда. Пискюлчето на лисичата му шапка не се помръдва. Плитката му - преметната през лявото ухо, дори не се залюлява.
Самият Улькер-каан се разполага на златен трон, високо над главите на гостите си. Очите му - спокойни езера. Носът му - гърбава планина. Мустаците му - преметнати зад раменете. Брадата му до коленете.

- Ей вие - бедняци! Дори коне си нямате. Не ми мърсете шатрата! С човешката си миризма въздуха ми не разваляйте! С овчите си кожуси гостите ми не разсмивайте!

Седем дни и седем нощи братята напразно даровете си предлагали. Улькер-каан не ги погледнал, не дал дума да се издума за тях. Накрая се развикал:

- Земни жители, връщайте се веднага на Земята!

Но братята стоят - здрави като дъбове, силни като мечки, дружни като сиви вълци.

- Ще изпълним всичко, което ни заръчаш. От работа не се боим. Даровете ни не връщай. Молбата ни изслушай. Дошли сме да сватосаме най-малкия си брат за твоята дъщеря Алтън Солону.

- Чудо невидяно! Вървете си! Сега няма да ви накажа за дързостта, празника няма да развалям. Но запомнете от мен: Две смолисти дървета жарко горят. Децата на небесните канове ще бъдат щастливи в една шатра. Младият Темир-Мизе богатир и прекрасната Алтън-Солону са създадени един за друг. Ние - бащите им, един на друг сме ги врекли.

Още по-ниско се поклонили братята.

- Изпитай ни! Заповядай обедното Слънце в шатрата ти да донесем - ще го достигнем! Нареди десетдневната Луна да дотъркаляме до прага ти - ще го сторим!

- Е, добре, който победи Черния Марал, той ще получи дъщеря ми. Черният Марал има огромни рога - със седемдесет разклонения, които събарят звездите, а Маралът безжалостно ги тъпче с копитата си. Той живее на брега на седемте морета, в подножието на седемдесетте планини.

Седемглавият човекоядец Дьелбеген свирепо крещи, яростно удря с юмруци синия си бик. Здраво се е хванал в кривите му рога, яхнал е широкото седло, обковано със сребро и бронз. Носи се по-бързо от вълшебната птица Каан-Кереде.

Ето го и Темир-Мизе богатир. Размахва камшика си - осемте му опашки като змии съскат: едната сивия като желязо кон пришпорва, другите седем около братята се вият.

Великанът Кобон-Очун не щади сиво-синия си кон, лети като стрела.

Седемглавият човекоядец свирепо изсвирва, жестоко удря с юмруци синия си бик. Лети Дьелбеген по-бързо от вълшебната птица Каан-Кереде.
Темир-Мизе богатир също иска пръв да достигне брега на седемте морета, подножието на седемте планини. По-бързо от вятъра препуска той на сивия си кон.
Кобон-Очун не изостава. Прилича на стрела, пусната от силно изопната тетива.

Седемте братя вървят без да бързат, на медните си тояги се опират. За седем крачки - седем царства зад себе си оставят. За седем дни изминават толкова, колкото другите за седем години. Дьелбеген изпреварват. Човекоядецът става съвсем кафяв от яд. Опитва се да ги догони, заканва се, че ще ги изяде. Чуват братята тежкия бяг на бика. Виждат пред себе си на пътя сянката на бичите рога. Най-старият брат се усмихва. Поглежда запъхтения Дьелбеген и запенения му бик. После протяга шия, глътва едно планинско езеро и го изплюва върху тях. На бърза ръка охладява гнева им, укротява стремителния им бяг. Остават човекоядецът и синият му бик на дъното на езерото, което и до днес носи името Дьелбеген.

Вторият брат замята мустак, цяла гориста планина с него завързва, изтръгва я и я стоварва в нозете на сивия като желязо кон - изплашва се той, хвърля на земята Темир-Мизе богатир.

Ала ето, чува се вече и звънът от юздата на синьо-сивия богатирски кон. Върху пътя се вижда сянката от лулата на Кобон-Очун. Третият брат, без дори да се извърне, изважда вечно димящата си лула, изтръсква я върху най-високата планина. От лулата му се изсипва пепелта, заедно с малко въгленче. Те препречват пътя на Кобон-Очун. От страх той изтърва желязната си лула, с отворена уста гледа вулкана, който изневиделица е израснал на пътя пред него.

Седемте братя първи стигат до брега на седемте морета. Четвъртият брат изтичва до най-високия връх на седемдесетте планини със седемдесетте разклонения. Провиква се тъй, че земята затреперва. Уплашен, Черният Марал се покатерва на най-високия ледник - в облаците да се скрие. Ала зорките очи на петия брат и там го откриват. Смъква той железния лък. Рязко тетивата изопва - чак раменете му на гърба се докосват. Палецът на дясната му ръка се подпалва. Бързата стрела пронизва сърцето на Марала.

Много ли, малко ли се минало, върнали се седемте братя при Улькер-каан. поставили разклонените рога на Марала срещу сребърната врата на златния шатър - като два коневръза. От кожата му чувалче за кисело мляко - "арът" ушили. Положили го в нозете на Улькер-каан, а чувалчето като черен облак половината небе закрило...
Улькер-каан надменно седял на златния си трон, издигнат високо в небето. Подаръците не приел, лицата на братята не погледнал. Едното му око към Луната гледа, другото - към Слънцето.

- На лова ви не съм бил. Песни за подвизите ви не съм слушал. Ще почакаме и другите ловци.

След седем години се върнал седемглавият човекоядец Дьелбеген, който пръв бил тръгнал.
След десет години слезли от конете и двамата богатири Темир-Мизе и Кобон-Очун. Лицата им били черни като земята, пясък скърцал между зъбите им.

Въздъхнал разочаровано Улькер-каан, отпуснал очи, замъглил се погледът му.

- Дъщеря си Алтън Солону ще дам на този, който изпее най-хубава песен; най-сладкодумно приказка, който разкаже.

- Аз ще бъда-ъда-ъда! - загърмял със седемте си гърла Дьелбеген-Човекоядеца.

От неговото седемгласо "пеене" птиците изоставили гнездата си, зверовете захвърлили децата си - в ужас хукнали накъдето им видят очите. Разпилели се стадата по сините небесни пасбища.

- Ох, много лошо пеете. Млъкнете, моля ви! Не ми плашете хората. Животните ми не прогонвайте. Селището им не разрушавайте със седемгласата си песен.

Посинял от срам Дьелбеген, на синия си бик заприличал. Метнал се на седлото. Препуснал, та се не видял.

Приказка разказали, а после запели Темир-Мизе богатир и Кобон-Очун. От унилата им песен заспали птиците летейки, зверовете - тичайки.

- Приказката ви за нищо не става. Песента ви всичко живо от скука ще умори. Млъкнете веднага!

Темир-Мизе богатир и Кобон-Очун не смеели да се погледнат, стегнали багажа си, за вкъщи се разбързал


Шестият брат погалил звучния си топшур, едва докоснал струните и нежна песен тихо запял, чудна приказка занареждал. И най-плашливите птици кацнали на раменете му - да го слушат. Дивите зверове, укротени, полегнали около него. Вятърът дори се спотаил - лист не помръдвал. Изсъхналите дървета напъпили - пролетни сокове заскитали из прегърбените им клони. Разпукали се пъпките. Млади листа към слънцето се протегнали, певеца погалили. Топъл дъжд заросил. Топъл вятър повял. Издигнало се слънцето в небето и седемцветна дъга се извисила над раменете на певеца.

Думи нямам да разкажа, колко красива била тази песен.

Гледал към далечните звезди Улькер-каан, слушал песента. Коленете му омекнали. Отпуснала се долната му устна. Сълзи върху брадата му падали. Четири дни слушал ли слушал - глава на възглавницата не скланял. Най-сетне рекъл:

- Не. Не мога да победя седемте братя.

И тогава в дреха изтъкана от лунна светлина излязла Алтън Солону. Прегънал седмият брат дясното си коляно, хванал дясната й ръка:

- Нас двамата на земята един огън ще ни грее...

- Една шатра ще вдигнем. - Отвърнала Алтън Солону и заедно с братята си напуснала небесните владения на баща си.

Улькер-каан захапал до кръв долната си устна. Яростно тупнал с крак и го изкълчил - още повече се разгневил. Горчивите му сълзи като пороен дъжд падали на земята. От очите му мълнии засвяткали. Загърмял гласът му.

- Жестоко ще накажа седемте братя! Ще им отмъстя!

А братята в просторния си аил пируват, песни пеят - сватбата на най-малкия си брат и Алтън Солону празнуват.

Изведнъж от небето огнена градушка се посипала, падал жарък небесен пламък. Най-старият брат се протегнал, вдигнал върховете на планината Белуха и братята се прикрили зад ледената стена. Огнена градушка се стоварила върху ледниците. Не преставал шумът от свирепите удари. Не замлъквал бушуващият пламък. Снежна вода затичала по стените на аила.

- Алтън Солону! - гърмял Улькер-каан - Веднага се връщай!

- С хората няма да се разделя! Мъжа си няма да изоставя!

Тогава от небето като рояк комари се спуснали звезди. Подпалили полята, но аила на седемте братя и те не могли да достигнат. Братята сурово погледнали нагоре - към Улькер-каан.

- Не ни давате да живеем на земята? Добре. Ще дойдем при вас - на небето!

Изкачили се на небето. Алтън Солону неотстъпно вървяла до мъжа си. Подредили се седемте братя, редом със седмия брат - вярната Алтън Солону.

Улькер не смее открито да излезе насреща им. Все иска в гръб да ги удари. Но братята винаги са нащрек. Винаги се обръщат с лице към него. Тъй - вечни противници - стоят на небето едни срещу други.

А вие, дето не знаете тая приказка, наричате седемте братя - съзвездие Голямата Мечка, а Улькер - съзвездие Плеядите.