Назад

     
     

Синигерчето (алтайска)

Народност : алтайска приказка

Превел : Маргарита Дюлгерова

Преразказал : Павел Кучияк

Източник : ГАРФ, Анна и Павел Кучияк. Танзаган - отец алтайцев. Алтайские сказки. Москва : Художественная литература, 1978


- Това се случило много, много отдавна, когато птиците живеели на юг, а пролетно време само ручеите пеели из тези земи. Веднъж пролетната песен на водите донесъл на юг северният вятър. Развълнували се птиците: "Кой пее тъй чудесно? Кой ден и нощ звъни неуморно? Каква ли радост грее, какво ли щастие е засияло над Алтай?"
Ала страшно било да се лети в непознатите земи. Напразно скалният орел уговарял скворците, дроздовете, кукувиците. Отказали да се впуснат в рискованото пътуване на север мъдрите сови, нежните чинки, сивите гъски, свирепият ястреб. Даже благородният сокол не се решил да тръгне на път. Само малкото синигерче намерило смелост - разперило криле и полетяло.

- Слушай, - викнал подире му скалният орел - ако там е хубаво, по-бързо се връщай, покажи пътя на всички птици!

- Фюйт! Фюйт! - засвирукало Синигерчето - Ще се върна! Фюйт! Фюйт!

Летяло Синигерчето над морета и долини, над гори и реки. Отначало бързало - често, често размахвало криле, после все по-бавно и по-бавно... Коремчето му премръзнало, крилцата му отслабнали... И когато съвсем отмаляло, видяло Алтайските планини. В лъчите на изгряващото слънце Алтай розовеел - припламвали сякаш хълмове и долини.

- О, какъв голям огън! - помислило синигерчето - Но по-добре да изгориш, отколкото да се вкочаниш от студ...
Свило крилца и паднало, но не в огъня, а върху снега - зааленял от лъчите на изгряващото слънце. Синигерчето не било виждало сняг, изплашило се: "Ще се мре, разбра се то..." Склонило глава и изведнъж видяло на затрупания със сняг храст ярко червени плодове. Това било нежното и храбро алтайско дръвче калина. А до него - върху пънчето, синигерчето видяло червейче... Клъвнало синигерчето един-два пъти. Разиграло се сърцето му, стоплило се коремчето му, развеселило се. Все по-далече и по-далече в гората летяло, все повече и повече храна намирало. Хубаво било да се живее тук - в Алтайските земи. Забравило синигерчето обещанието си - не се върнало в родния край.

Но ето, че веднъж дърветата се залюлели от вятъра. Небето почерняло от птичи криле. Птичата войска пристигнала. Предвождал я страшният скален орел. Опомнило се синигерчето, изплашило се, а Скалният орел вече кръжи над него:

- Добре ли живееш, синигерче?

Мълчи то, дори опашчицата му не помръдва.

- Защо не се върна при нас? Защо не извика всички птици в тоя богат край?

Навело глава синигерчето, дума не може да каже, да се оправдае не смее. Тихо, тихо станало в гората. Синигерчето чуло звъна на първите пролетни капки. Съвзело се то и запяло - откъде ли се взело у него толкова звънко гласче!

- Диль-кель! ...Диль-кель! ...
Пролет, ела! ... Пролет, ела! ... Добре дошъл, повелителю! - поклонило се синигерчето -
Вижте, в Алтайските планини ледът в седем реда лежи, снегът от седемдесет и седем облака пада. Аз самичко тук със Зимата споря, Пролетта викам: Диль-кель!

- Диль-кель! ...Пролет, ела! ... Пролет, ела! ...Вижте! По моя молба задуха топлият вятър, потъмня белият сняг. Канех се да полетя към вас, да ви извикам, но няма как - не бива да прекъсвам пролетната си песен. Диль-кель! ...Диль-кель! ...Пролет, ела! ... Пролет, ела! ... Слушайте! Слушайте! Гледайте! Гледайте! - звънко пеело синигерчето - Пролет, ела!

И там, дето се чуела песента му, снегът се стопявал, събуждали се ручеите, реките разчупвали ледените си кожуси, напъпвали дърветата.

- Добре, - засмял се Скалният орел - тоя път ти прощавам, лекомислено птиче. След една година ще видя, истина ли е това, което казваш.

Оттогава, за да не се разбере измамата, синигерчето преди всички запява пролетната си песен, а след него гората огласят и другите птици.