Назад

     
     

Златогривото конче (алтайска)

Народност : алтайска приказка

Превел : М. Дюлгерова

Преразказал : Павел Кучияк

Източник : ГАРФ, Анна и Павел Кучияк. Танзаган - отец алтайцев. Алтайские сказки. Москва : Художественная литература, 1978

Тичало из светлия Алтай малко конче. Било ласкаво и вежливо. Винаги отговаряло с нежно цвилене, когато чуело името си. Съседката му - Рижата крава била вечно сърдита, грубо мучала даже когато я милвали. И ето - веднъж, похапвайки си сладка трева в подножието на планината, кончето и кравата се изкачили неусетно високо, високо - далеч от родното пасбище, от прохладната река. А слънцето светело все по-ярко, греело все по-жарко.

- Ммм-ъ-ъ - измучала кравата, протягайки шия - Ммм-ъ-чи ме жажда, ммм-у-у...

- Хайде да се изкачим на върха на планината. Да идем при Великия Лос - пазителя на изворите. - казало Кончето - Великият Лос ще ни покаже, къде да утолим жаждата си, за да не размътим водата за тези, които живеят долу в равнината.

Кравата дори не го чула - мучейки нетърпеливо, разпръсквайки земята с раздвоените си копита, се втурнала нагоре, към върховете на планината. Кончето не се решило да я надбяга, нито да препусне след нея, защото се страхувало, че тя ще се разбърза още повече като го види - и може в бързината си да падне от сипея. Затова то тръгнало по дългия обиколен път.

Великият Лос с гордо вдигната глава се възправял на върха на синята планина. Могъщите му рога с шестдесет разклонения докосвали облаците. Златната му козина блестяла като слънце, сребърната - сияела като луната, искряла като звездите в ясните алтайски нощи.

Задъханата крава с кръвясали очи се спряла пред Лоса. Без дори да поздрави, тя грубо поискала да пие. Лосът й посочил езерото, през което току-що били преминали цяло стадо овце - в тинята газили, водата размътили. Без да дочака да се утаи, кравата нахълтала във водата с четирите си копита - пльок! Излочила половината езеро. Излязла на брега и без да благодари се помъкнала обратно към пасбището си.

В това време пристигнало и дорестото конче. Златисто-червената му грива се развявала. То крачело и внимателно заобикаляло младите дръвчета.
Тичало, без да тъпче тучните ливади.
Препускало, без да прекърши нито едно от красивите алтайски цветя.
Учтиво поздравило. Помолило Лоса да му покаже откъде водица да си пийне, без езерото да размъти.

Повел го Лосът към Лунните извори - водите им проблясвали като сребро. От тях Луната си гребвала преди да изгрее. Пръски от шепите й посипвали небесния път - на светли звездици се превръщали. Утолило кончето жаждата си, благодарило от сърце. А Лосът го пръснал с вода от Лунните извори и звезда грейнала на челото му.

- Кон-Звездалия ще бъдеш! - Рекъл Великият Лос - Повелителят на изворите. - Брат на Слънцето и на Луната ще станеш!

Завел го до слънчевото езеро - пред слънчовите порти - на ранина, когато Слънцето си мие очите, "Добро утро!" да му казва, с радост и доброта слънчевият ден да започва.