Назад

     
     

Подаръкът на водната фея (японска)

Народност : японска приказка

Превел : от руски М. Дюлгерова

Преразказал : -

Източник : ЯПОНСКИЕ народные сказки. – Москва : Худ.л-ра,1972, с.155-159



Много, много отдавна, когато днешният град Тонò бил още село, живеел по тези места селянин на име Магосирò. Той бил трудолюбив – не подгъвал крак по цял ден, но все тъй беден си оставал. На всичко отгоре жена му била свадлива. В къщи мира нямал от нея – непрекъснато мърморела и се карала. Ненапразно казват: “Злата жена е като сто години лоша реколта!”.
Само една радост имал Магосирò: обичал да коси трева по склоновете на планината Мономи. Понякога, още преди да се зазори, преди зората да обагри небето, той вече бил накосил толкова, колкото друг не би смогнал да събере до вечерта. Значи можел и да си отдъхне. Подпирал се Магосирò на косата, любувал се на изгрева – гледал, как слънцето изгрява над далечната планина. За цял ден нямал друг по-щастлив миг.
Веднъж Магосирò косял трева на брега на планинското езеро. Изведнъж някой извикал:
- Магосиро-доно! Магосиро-доно!
Изправил той снага, погледнал в посоката, откъдето се чувал гласът. Що за чудо?! Току-що там нямало жива душа, а сега – от къде се взе, явила се на брега на езерото прекрасна девойка. Такава красавица Магосирò не бил и сънувал.
Девойката ласкаво се усмихвала. Извикала го махайки с ръка. И изведнъж Магосирò почувствал, че краката му сами го носят към езерото. “Ах! Загубен съм! Ще ме погълне крайбрежното блато.” – със страх си помислил той, но не можел да се противи на невидимата сила. Крачка след крачка вървял към брега, сякаш някой го теглел, докато стигнал до девойката.
Вежливо му се поклонила тя и рекла:
- Магосирò, имам голяма молба към теб. Чух, че твоите съселяни скоро ще ходят на поклонение в храма Исе. Ще бъдеш ли с тях?
На Магосирò му олекнало на сърцето, като чул тези думи. Отговорил:
- Откъде аз, беднякът, ще намеря пари за такова пътуване?! Храмът Исе е толкова далече! Само богаташите могат да си позволят да пътуват чак до там.
- Не се тревожи за това. Ще имаш пари. Обещай само да изпълниш молбата ми.
И девойката тъжно навела глава.
- Аз съм феята на езерото. Живея на дъното му, а там е тъжно и самотно…Още в ранно детство бях разделена от любимата ми по-голяма сестра. Тя живее в езерото Ко, далеч от тук, край град Осака. Отдавна нямам вести от нея. Много бих искала да й занесеш писмо от мен, когато отидеш на поклонение в Исе. Моля те, не ми отказвай…
Добрият Магосирò бил готов да изпълни молбата на девойката без да търси отплата.
- Добре, ще отнеса писмото, но дали ще ме пусне жена ми?…Тя е доста несговорлива..
- Убеди я! В теб ми е надеждата.
Девойката му подала писмото и рекла:
- А, ето ти и тази кесийка. В нея има точно сто жълтици. Последната не бива да я харчиш, за да се напълни кесийката отново.
След това девойката му разказала, как да намери езерото Ко и как да извика сестра й.
- Довиждане, на добър час! Но внимавай, на никого не казвай, какво си видял и чул край езерото.
С тези думи езерната девойка изведнъж изчезнала, само леки кръгове пробягали по водата и тихо потрепнали върху вълните леките утринни облачета.
, Магосирò потъркал очи – сякаш току-що се бил събудил. Наоколо нямало жива душа. На сън ли било или на яве? Но нали в ръцете му останало писмото, а в джоба му кесийката – значи не е сън! Стоял Магосирò, дивил се на чудото но време било да се залавя за работа. Ах, как ще се разгневи жена му, ако закъснее!…И Магосирò побързал да грабне косата.
Скоро хората от неговото село се наканили да идат на поклонение в храма Исе. Казал Магосирò, че иска да отиде с тях. Жена му веднага се разкрещяла:
- Няма да ти дам нито грош! Дано да пукнеш! От глад по пътищата да издъхнеш!
Дълго я убеждавал Магосирò, че трябва да отиде на поклонение. Разбира се, нито дума не й казал за вълшебната кесийка. По пътя на Магосирò не му се наложило да се грижи за пари. Изхарчи 99 жълтици, само стотната остави в кесийката – а на сутринта – тя пак пълна. Но Магосирò не мислел само за себе си. На много пътници помогнал, много гладни хора нахранил.
Заедно със своите съселяни Магосирò посетил храмовете в Исе, бил в град Осака, а след това сам поел към езерото Ко. То се намира на северозапад от Осака, в подножието на планината Нагано. От древни времена се разказвали страшни истории за това езеро – че живеели в него зли магьосници. Местните хора се бояли дори да се доближат до езерото.
Магосирò смело се отправил към брега и три пъти силно плеснал с ръце, както го била научила водната фея. Изведнъж в дълбините нещо заблещукало и към брега се затичала златна пътечка. Разбила се тя като златна вълна, златни пръски се посипали по тревата. Появила се пред Магосирò девойка с дивна красота. Прочела тя писмото, разплакала се с радостни сълзи:
- Ах, какво щастие! Благодаря ти! Ти ми донесе вест от моята по-малка сестра, с която сме разделени толкова отдавна. Ще занесеш ли моя отговор? Колко би се радвала!
- Разбира се, иска ли питане! – кимнал Магосирò.
- Тогава почакай малко! – казала девойката и изчезнала във вълните.
Когато отново излязла на брега, след нея от дълбините на езерото се издигнал бял облак и се затичал към брега. Изведнъж той се превърнал в кон – бял като сняг. Дала девойката на Магосирò писмото-отговор.
- Моля те, предай го на сестра ми! Заради мен ти изостана от съселяните си. Яхни този кон, лесно ще ги догониш. Само не отваряй очи докато конят не спре.
Магосирò се метнал на коня, здраво се хванал за гривата му, затворил очи. Конят силно изцвилил, направил два-три скока и изведнъж като птица се издигнал във въздуха. Магосирò чувствал, че летят високо в небето, само вятърът свистял в ушите им. Накрая копитата с гръмотевичен тътен ударили земята. Конят спрял пред малка планинска хижа, където съселяните на Магосирò тъкмо били седнали на рогозките да си починат и да изпият по чашка ароматен чай.
Изплашените от трясъка хора изтичали навън, видели Магосирò, зарадвали му се, засипали го с въпроси:
- Как попадна тук? Откъде идеш? Сякаш падна от небето!
- Наистина, откъде идеш? В тази посока има само непроходими планини. Няма път през тях. Как можа да преминеш там, дето човешки крак не е стъпвал! – удивил се стопанинът.
Магосирò сякаш на сън промърморил нещо неразбрано…Така и не могли нищо да научат.
Като се върнал в родното си село, той още в ранни зори се запътил към планинското езеро. Плеснал три пъти с ръце. Развълнували се водите, заблещукала златна пяна по гребена на вълните, появила се прекрасна девойка. Поблагодарил Магосирò, предал писмото от сестра й. Много се зарадвала тя. Подарила му малка каменна мелница. Рекла му:
- Всеки ден слагай в мелницата по едно оризово зърно. Завъртиш ли веднъж мелницата, зрънцето ще стане златно. Но внимавай, не слагай много оризови зърна едновременно и не завъртай ръчната мелничка два пъти в един и същи ден.
Магосирò поставил вълшебната мелничка в семейния олтар. Всеки ден тя му дарявала по едно златно зрънце. Малко по малко – започнал да се замогва. Но на злата му жена все й било малко. Знайно е – неблагодарният човек е като продупчено ведро.
- Представи си – само едно зрънце! Не може глупакът да смели повече! Почакай, аз сама ще се хвана на работа! Ще го науча аз него! – мърморела тя.
Веднъж, когато Магосирò излязъл от къщи, жена му изсипала в мелницата цяла чиния оризови зърна и така завъртяла дръжката на мелничката, че грохотът се разнесъл чак до върха на планината. Изведнъж мелничката изскочила от олтара и беж да я няма. Напразно тичала след нея жената. Мелничката подскачала от хълм на хълм и…Цоп! – гмурнала се в езерото. Алчната, свадлива жена скочила след нея. Никой повече не ги видял.
А какво станало с Магосирò ли? Все тъй прилежно се трудел, все по-богат ставал. За добрината му всички го обичали. Намерил си той жена добра и работлива като него. Заживели задружно и честито.