Назад

     
     

Неочаквано - самурай (японска)

Народност : японска приказка

Превел : от руски М. Дюлгерова

Преразказал : -

Източник : ЯПОНСКИЕ народные сказки. – Москва : Худ.л-ра, 1972, с. 252-254



Това се случило много, много отдавна. Живял един селянин на име Хатибей. Веднъж той отишъл в гората да събира съчки. Изведнъж видял – лежи на земята самурай, от дълбоките му рани кръв се лее. Съжалил го Хатибей, метнал го на гръб, занесъл го в къщи, започнал да се грижи за него, но всичко било напразно. Почувствал самураят близката смърт и рекъл:
- Вземи дрехите ми и моя меч. Вярно ми служи той, нека от сега нататък на теб да послужи.
Така Хатибей неочаквано станал самурай. Нагиздил се той, въоръжил се и се отправил на път.
В първия град някакъв скандалджия самурай извикал Хатибей на двубой. Примрял от страх нашият герой, искало му се да избяга, но му било съвестно. Наоколо се тълпели любопитни… Никога в живота си не бил хващал меч, но нямало накъде – с треперещи ръце се вкопчил в дръжката му, измъкнал го от ножницата и го размахал. Започнал да сече наляво и надясно – де що се изпречи на пътя му.
Р-р-раз! Хвръкнала главата на някакъв зяпач от улицата. Тълпата се разбягала. Изплашил се противникът на Хатибей, напуснал бойното поле, скрил се. Стоял Хатибей, не знаел какво да прави по-нататък. Изведнъж тържествено му поднесли великолепен кон. Оказало се, че в този град безчинствала банда разбойници. Не можело да се живее от тях. Преоблеченият главатар на разбойниците се мотаел в тълпата – него убил случайно Хатибей. Зарадвали се гражданите, благодарили му. Яхнал той подарения кон и продължил пътя си. Ала не минало много време – и ето – препуска насреща му друг самурай в доспехи и гръмогласно се провиква:
- Ей, ти! Стой! Ще се сражаваме до смърт!
Обърнал се Хатибей, препуснал обратно – колкото може по-бързо. Лети конят като вятър, отнася господаря си все по-далеч от врага, но самураят не се отказва – упорито продължава да го преследва.
- Стой! Жалък страхливецо, стой!
Притискал се Хатибей до шията на коня, от ужас звук не можел да издаде. Препънал се конят, преметнал се Хатибей, прелетял над главата му. От страх сграбчил стиска трева, но... - в ръцете му изпляскал едър фазан. Паднал право върху гнездото на фазана - вкопчил се бил в опашката му.
Видял това противникът на Хатибей, удивил се на ловкостта му, скочил от коня си и рекъл:
- Признавам се за победен! Постъпи на служба при нашия повелител, той навсякъде търси такива юнаци.
Като чул владетелят, че Хатибей яздейки е хванал фазана за опашката, приел момъка за свой воин.
Един ден се разнесъл слух, че в горите се е появил зъл вълшебник, който е приел образа на многоръко чудовище. Злините, които сторил на хората чет нямали. Когато чудовището започнало да напада и убива хора, владетелят извикал Хатибей при себе си и повелил да унищожи злия вълшебник. Като знаел, какво го чака, Хатибей се опитал да се измъкне:
- Не искам напразно да си цапам ръцете. По добре да почакам, докато си намеря достоен противник, а сега изпратете някой по-млад и по-неопитен воин, нека да си изпробва силата, опит да набере, да се отличи.
Но другите войни също не искали да отидат. Никой не смеел да отиде да се бие с чудовище, което при това владее злите вълшебства.
- Май ще се наложи да се простя с този свят. – помислил си Хатибей и започнал да се готви за път. Взел със себе си чувалче с любимото си ястие – брашно от препечени оризови зърна – и се отправил към леговището на чудовището.
Денят преминал благополучно. Смрачило се. Седнал Хатибей на една поляна да вечеря. Изведнъж от най-гъстата гора изскочило невиждано страшилище: на главата му рога – дълги повече от метър, не стига че било рогато, ами шест чифта ръце размахвало – с остри нокти като ловджийски ножове, а цялото било космато и всяко косъмче било като изострен връх на стрела. Притъмняло от страх пред очите на Хатибей, тупнал той в безсъзнание на земята. А чудовището видяло чувалчето с храната, грабнало го, развързало го и с шестте си ръце започнало бързо-бързо да тъпче в устата си шепи оризово брашно.
Дошъл на себе си Хатибей и видял, че чудовището се търкаля от болки по земята – от лакомия се задавило. Извадил меча си, с един удар отсякъл главата на страшилището.
Владетелят щедро го наградил и го поставил начело на своята войска. Сега не било необходимо Хатибей сам да се хваща за меча. Наложи ли се, пращал някого другиго. И всички славели небивалото му воинско изкуство.