Назад

   

19 февруари


16/02/2009


19 февруари - ден, който ни напомня за мечтата на Левски - "Свята и чиста република" и за всички знайни и незнайни последователи на Апостола, отдали като него живота си за Свободата на България.


От днес съм с тебе, Дяконе!

Чорбаджи Юрдан не можеше да разбере младите. Чудеше се, как може такива млади и умни момчета, изучили се в най-добрите тогавашни училища, да се поведат по ума на някакви разбойници и комити, по цял ден да приказват за хайдушки работи, тайно да се учат да стрелят с австрийски пищови и да тъкмят да събарят царството на султана. Той смяташе, че някаква опасна лудост е обхванала всички младежи и че беше дълг на старците да ги предвардят от нея. А когато научи, че и синът му Камен се е повел с бунтовниците, когато разбра, че и чедото му е станало комита, чорбаджи Юрдан едва не легна болен.

Той не повика сина си да го кори, знаеше, че бунтовниците от глъчка не се плашат, ами започна да се вслушва в шушуканията на младежите и от тези шушукания научи, кой е най-главния комита, кой подучва хората на бунт и ги кара да се залавят за такова опасно нещо. И още същия ден чорбаджи Юрдан отиде в конака на Каймакамина.

Турчинът го посрещна лениво, любезно му се усмихна и още по-любезно го запита, за какво е дошъл?

- За комитските работи дойдох да ти кажа, ефендим. Научих се, кой е царят на комитите.
- Е?
- Един дякон. Хвърлил си расото и тръгнал да бунтува народа. Него като хванете - другите ще мирясат.
- Знам, знам, чорбаджи! - засмя се каймакаминът - ние търсим тоя дякон под дърво и камък...
И като примигна хитро, запита:

- Да не би да знаеш, къде се крие този разбойник.?
- Охо! Ако зная, няма да кажа на тебе, ами сам ще го обеся, дето...
- Да не би и в нашия град да има комити? - пак запита каймакаминът и присви очи.

Старецът се сепна. Нима щеше да стане предател на младежите и на собствения си син?

- Няма, ефендим! И клетва мога да ти дам, че няма... мене ме е страх, да не би този разбойник-дякон и в нашия град да се вмъкне, та затова те предупреждавам...
И без да чака повече въпроси, чорбаджи Юрдан се измъкна из конака. Наистина, сърцето му се свиваше от мисълта, че е извършил все пак предателство, но той се утешаваше със съзнанието, че това предателство е от полза за всички младежи из града.

***************************************************************************

За Водици Камен беше отишъл някъде из крайдунавските градове по търговия. Чакаха го да се върне за празника, ала кой знае, какво му се беше случило. Не си дойде. А на този ден невястата му беше дала оброк в манастира "Света Троица" и трябваше да отиде с пеленачето си в светата обител, да запали свещ и да даде милостиня.
Мъчеха се старите да я разубедят. Не успяха.
- Ей къде е манастира. Като изляза на рида, ако викна, калугерите ще ме чуят и ще ме посрещнат. Па и толкова хора отиват днес там! Нищо няма да ми се случи. Още по пладне ще се върна!
И тръгна.
Небето беше безоблачно и синьо. Голямото зимно слънце разливаше щедро лъчи по заснежения рид и пълнеше цялата природа с блясък и красота. По пътя за манастира вървяха много хора и младата жена не сети как прехвърли рида. А от там насетне гласът на манастирското клепало я накара още по-леко да върви.
Ала по обяд от сърдития Балкан се спусна леден вятър. Над Чумерна полазиха тежки сиви облаци, закриха небето и заваля сняг.
Каменовата невяста помисли, че ще изпревари бурята и тръгна. Още щом излезе из манастирската гора, вятърът зави като изгладнял вълк, събра шепи сняг и ги хвърли в лицето й. Тя притисна пеленачето си и почти затича по пътеката.
Ала бурята беснееше, набиваше ледени игли по лицето и ръцете й, препъваше я. И още по-лошо: изравняваше със сняг пътя за града. Клетата майка се мъчеше да налучква пътя, затъваше до колене в снега, изнемогваше.
Хиляди пъти тя се разкайваше, че не остана в манастира, докато премине бурята. Вече не можеше и да се върне, защото снегът се стелеше, като някаква плътна бяла завеса и й пречеше да вижда пътя. И студът я вдървяваше.
А после изневиделица й стана топло. Само много й се прищя да почине. Поиска й се да поседне малко в снега, да подремне миг-два и после с нови сили да продължи. Сгушено в прегръдките й, пеленачето не усещаше студа. Тя разви руменото му личице, усмихна се и се отпусна на колене.
И като насън й се стори, че някой я дърпа силно и вика в ушите й:
- Ей, невясто! Луда ли си! Ставай! Ставай още сега! Боже, тъй и ще си умре, ако остане тука!

*************************************************************************

Камен се върна по обяд и като научи, че невястата му е отишла в манастира, току се приготви да я посрещне. И тогава почна бурята.
- Къде ще вървиш, - отсече чорбаджи Юрдан. - Да не е луда невястата, да тръгне по това време. Навярно е останала в манастира, докато мине злото. Па сетне ще се върне с другите нашенци.
Камен наистина остана, но някакво черно предчувствие се заби в сърцето му. Той неспокойно се въртеше из къщи, излизаше на двора, надничаше на улицата. Едва смогваше баща му да го накара да се прибере в стаята на топло. И тъкмо когато бурята бушуваше най-страшно, пътната врата с трясък се разтвори, голямото куче лавна, а сетне заскимтя.
В стаята влезе един млад мъж, отрупан със сняг. Той носеше на гърба си Каменовата невяста, а с лявата си ръка притискаше до гърди рожбата й.
- Невясто! - плесна ръце чорбаджи Юрдан. - Боже, Господи! Какво чудо ни дойде до главата!
В бъркотията почти никой не забелязваше младия мъж. Той отърси снега от кожуха си, свали качулката, която скриваше почти цялото му лице, и се усмихна с добрите си сини очи:
- Добре че минах навреме. А то, клетата, щеше да замръзне. Вече задрямваше!
Камен се обърна да поблагодари на чудния спасител и замръзна от учудване:
- Дяконе, ти..., ти... - очите му се напълниха със сълзи.
- Едва можах да я разпитам откъде е и чия жена е!
- Чакай, - намеси се чорбаджи Юрдан. - Ти да не си оня Дякон, дето ходи да бунтува народа?
- Аз съм, - скромно отвърна мъжът.
- Ти си, значи... - промълви чорбаджията и наведе глава. - Ти... За едно дете си изложил живота си на смърт. За моето внуче... А аз исках да те предам... Исках сам да те обеся...Прощавай...
И старият мъдър чорбаджи Юрдан взе ръката на опасния комита и я целуна.
- От днес съм с тебе, Дяконе... Как те викат?
- Левски, - отвърна мъжът и силом издърпа ръката си.

Змей Горянин

Из списание "Детска радост" 1937 - 1938, книжка четвърта, стр. 9-12.
Редактор - Ран Босилек

Прочетете и интересния разказ "Смърт, но не предателство", написан от Петър Стъпов и отпечатан в списание "Светулка", 1940-1941, № 1, с. 14-16:

Смърт, но не предателство
от Петър Стъпов

Пролетта отдавна беше нахълтала в планината. Вековните букаци бяха се раззеленили, но не се чуваше сладката песен на горските птички. Небето от седмици висеше като сиво олово и изплакваше своите сълзи... Може би то скърбеше за обилно пролятата кръв в Средногорието и Родопите. Над българската земя бе легнала велика скръб... Беше страшната 1876 година...
Един такъв сив майски ден по планинската пътека, която се виеше край реката Вит, вървеше потеря. Около двадесет, въоръжени до зъби турци, караха пред себе си едър българин с вързани ръце. Той стискаше зъби и гледаше пред себе си, унесен в мисли.

Казваха го бай Станчо, овчар от Тетевенско. Тая заран, като излизаше от къщи с пълна торба хляб, лук и сланина, една турска потеря го загради и го подкара. Край селото почнаха да го бият жестоко. Искаха да им изкаже, къде се крият комитите, с които снощи се е срещал. Като чу това, бай Станчо пребледня. Наистина беше срещал четирима въстаници, начело с войводата Бенковски и поп Кирил. Той им показа една потулена пещера. Там те се скриха, а бай Станчо слезе в селото, да вземе за измъчените си гости храна. Кой го беше видял и издал? Овчарят си блъскаше главата, но напусто. Ударите върху му се сипеха един след друг. Турците го блъскаха с пушките, бодяха го с ножовете, ритаха го...
- Казвай, на кого носиш тоя хляб?
- За мене, в кошарата го нося...
- Какво, бе гяур? Ти на нас ли ще разправяш това? Ние не знаем ли, че вчера си говорил с баш комитата? Казвай, где си ги скрил, че жив ще те одерем!
- Не съм виждал комити, агалар! - продължаваше да отрича бай Станчо.
- Сега ще кажеш, не си ли виждал...

И турците го събориха на земята. Запалиха близо един до друг два огъня. Когато пламъците се издигнаха високо, те бутнаха българина по средата.

Топлината между двата пламъка ставаше нетърпима. Отначало бай Станчо продължаваше да отрича, че не е срещал комити. Но когато болките станаха нетърпими, той зарева като ранен звяр.
- Ще кажа! Аман, пуснете ме!...
Извадиха го настрана. Почакаха го да се съвземе.
- Да вървим, - прошепна бай Станчо след малко. - Ще ви заведа в скривалището на комитите.

Той се изправи и като пиян тръгна напред, а башибозуците след него. Сега българинът трепереше, но не от болка, а от това, което го караха да върши. Той трябваше да предаде четиримата бунтовници. Те бяха излезли в балкана да леят кръвта си за народа. Преминали са много лишения и мъки. Смъртта ги дебнеше ден и нощ. Несгодите не ги оставяха да мръднат една крачка. И сега трябваше да види, как турците зверски ще ги мъчат. Очите им щяха да гледат бай Станчо с укор и омраза, с презрение и неизказана мъка, а попуканите им бледи устни щяха да шепнат:
- Предател, предател!
"Не, бай Станчо няма да извърши предателство. Той няма да почерни душата си."

Гърдите му се надигаха. Той не чуваше вече псувните на турците, а гледаше с едва видима усмивка мостчето, върху което бяха стъпили. Долу се блъскаха в камъните буйните мътни води на Вит. Това мостче беше тясно, едва можеха да се разминат двама души. Само от едната страна бяха заковани няколко дървета, за да се крепят за тях минувачите. Сега най-отпред вървеше един башибозук, зад него бай Станчо, с вързани ръце, а наредени един след друг пристъпваха останалите от потерята. Пленникът не снемаше очи от мътните води. Бяха вече в средата на мостчето.
- Да живее България! - извика изведнъж бай Станчо, подскочи и полетя надоле в пропастта.
- Брей! - ахнаха турците от почуда и страх.
Тялото цопна в буйната река. Тя го повдигна нагоре, после пак го пое във водите си и още по-сърдито зафуча. На около двадесет метра надолу главата отново изскочи, после пак се скри...
А турците стояха на моста и клатеха глави от учудване.
- Тю, язък! Отърваха се комитите, бей! Инат българин, ха...
Те се тюхкаха, вайкаха, постояха още малко и се върнаха назад.
А реката влачеше тялото на един българин, който презираше предателството...